ПИРШЕСТВО С БОЖЕСТВЕНОТО – Николай Майсторов
В отговор на статия в „Култура.БГ“ на Слава Янакиева
Майсторов, Мирянов и „дегенеративното изкуство“
Д-р Слава Янакиева посвещава цялата си енергия не върху изложбата на проф. Николай Майсторов, а върху отворено писмо, свързано с реакцията на посетител при откриването на изложбата, изразяващо позиция…
Повечето изследователи на творчеството на художника отдавна са констатирали, че авторът е обсебен от опитите си за диалог с божественото по един сравнително плашещ публиката начин. Последният мега-проект „Пътят“ е продължение на „Сътворението“ и „Апокалипсис сега или винаги“. През 1993 г, Майсторов създава цикъл от илюстрации към „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Той счита, че кръстът (разпятието) е символ на книгата и това е един своеобразен Христос, въплътен в образа на Дон Кихот. В интервю по Националната телевизия, той с лекота обвързва произведението на Сервантес с евангелистки сюжети. Още оттук проличава, че авторът е дълбоко фиксиран в темата. Образът на Христос и библейските текстове се превръщат в неизбежна отправна точка на съприкосновение в търсенията на художника, за да достигат до нас в мащабни платна в последната му изложба „Пътят“.
Но не това е важното. Авторката на статията Слава Янакиева се фокусира върху нечие отворено писмо, но не и върху самата изложба. Да, в отвореното писмо има два призива – единият е за посещение на изложбата, но без деца, и вторият е за закриване на изложбата като са изтъкнати аргументи, очевидно засягащи чувствата, религиозните и нравствени светоусещания на хора, част от нашето общество.
Всъщност, в отвореното писмо може да се разчете травматично усещане и емоция, която е вследствие на видяното. А то е:
арх. Пламен Пл. Мирянов
ЦИТАТ: “Художникът безочливо осмива, окарикатурява и унижава достойнството и светостта на Библейските сцени като Тайната Вечеря, на Светите апостоли, умрели за вярата си, на Нашия Господ, Който предаде себе си за нас!“ … пълен текст
За да може да се навлезе в дълбочина на това, което се представя на тази изложба е необходимо да се изведе един нищожен фрагмент, една рисунка, като илюстративен пример, изключвайки платна, над 2 м. Как г-жо Янакиева бихте коментирали изображение, в което черен ангел, държащ мъжки полов орган в ръка се е надвесил върху безпомощно голо женско тяло със заглавие „Блага вест“?
Едва ли всичко това трябва да води до експресивна възхита, в което безкритичните ни сетива на зрители винаги да тържествуват с вибрациите на автора. Не е естествено това да е очакването на критиката, не е естествено и това да са очакванията на автора. И категорично не е нормално да се напада зрителя, който е уловен в емоционалния капан на творчеството на Майсторов.
Може ли да се каже, че с тази публикация в Култура се цели създаването на репресивна вълна срещу конкретен човек? И ако това води до десетки обвинения и епитети, свързани с личността на осмелилия се да изрази позиция, то за каква култура може да става дума тук. Още повече, че в публикацията няма нито една дума за художника Майсторов.
Това ли е езикът, с който вестник „Култура“ трябва да общува с читателите си?:
Слава Янакиева
ЦИТАТ: „По този повод, макар и встрани от темата, не може да не ви е направило впечатление, че ниският църковен чин – „иподякон“, доскоро незабележим и за мнозинството напълно неизвестен, напоследък се прослави с огнени слова в кафявата стилистика“ и още„…Малко изкуствовед си пада Пламен Мирянов (авторът на отвореното писмо), ще знаете. Разбира ги той тези работи.
Творческият порив – вика – на Николай Майсторов е „култ към изкривеното, уродливото, безочливото, скверното, налудничавото, вулгарното, анормалното, с една дума – към демоничното“. Даже понятие си няма горкият невежа къде го позиционират тези думи. Хабер си няма за това, че мястото му е сред най-одиозния вид нацистки цензори, поставили си за цел да очистят германското изкуство от именно тези, изброени от него недъзи. Само дето патосът им е етно-романтичен, а неговият – яхниено-богословски. Но… толкова си може момчето.“ … пълен текст
Очевидно е, че написаното има за цел да стимулира реч на омразата срещу небезизвестен български архитект, поставяйки го в единение с мракобесието на фашистката идеология.
В публикацията си Слава Янакиева акцентира върху събития от 1937 г. около Мюнхенската изложба на „упадъчно изкуство“, когато са унищожени и забранени стотици художествени произведения.
Един от участниците в тази изложба е Емил Нолде, чиито картини са част от публикацията на авторката. Може би тя не осъзнава, но всъщност творчеството на Нолде е един добър пример за това по какъв начин обществото на немската демокрация е в състояние на дискусия. Емил Нолде е член на национал-социалистическата партия и е доказано изразител на антисемитска идеология в творчеството си. Това не го превръща в по-малко значим за немския експресионизъм, но в същото време преди няколко години, картините му са свалени като неприемливи за стените на Канцлерството в Германия, и не само неговите. Причината е, че въпросните произведения накърняват чувствата на цял един народ, който е бил подложен на системен геноцид от фашисткия режим.
В България. Все още българската публика посещава театри и изложбени зали, възприемайки досега си с изкуството като културно мероприятие, на което задължително се ръкопляска. Изложбата на Николай Майсторов е чудесен пример за това как трябва да понасяме всичко. С критиката, отправена към един човек, на практика се очертава рамка, в която българският зрител трябва да функционира пред неприкосновената свобода на артиста.
Говорит Москва
Живеем в свят, разтърсван от глобални гео-политически катастрофи.
Можем ли да пропускаме покрай ушите си факта, че войната в Украйна започна след като дълго време в руския народ беше възпитано усещането за световна историческа непогрешимост. Народ, който е в правото си, народ, който винаги, когато се бори побеждава. И в какво? – В победата си срещу Наполеон, нацистка Германия и вечното зло, което идва от запад.
Пропагандата с новия си инструментариум от социални въздействия, образователна система и визуални изкуства достига до ръба, в който един народ повярва, че съседна държава е олицетворение на фашизма. И да, там днес маршируват нацисти, издевателстващи над собствения си народ… И те русите, като посланици на доброто, ето, пак трябва да пролеят кръвта си, за да освободят Европа, този път завинаги. Защото именно образът на нацизма беше формулата, с която Руската пропагандна машина използва като аргумент за нахлуване, превземане, опустошаване на една държава, унищожаване на един народ в необявена война, с ясното съзнание, че голяма част от населението вярва в какво ли не.
Насаждат се абсурдни абстракции, които живеят в главата на повечето руски граждани. За тях украинският нацизъм е с ясен образ на хора, обезглавяващи без жал всеки, който говори на чист руски език. Голямата пропаганда обича този бързо въздействащ на масите и оставящ трайни следи образ на злото. Та не беше ли България етикетирана като фашистка от Северно Македонците? Най-лесният начин по който можеш да дефинираш образа на врага е да го наречеш фашист. Впрочем това е изключително постижение на комунистическата идеология след 9.09.1944 г. Как авторката на публикацията в „Култура“ Слава Янакиева експлоатира този първичен рефлекс в създаването на етикети, с цел унижение на личността е загадка за хората, които очакват нещо от тази медия.
Прави се опит за формиране на тенденция, която е изключително опасна и разделя обществото.
Свободата на един зрител да изрази своята гледна точка и позиция, спрямо това което вижда, възприема и чувства е равна на свободата на артиста да изразява себе си в среда без забрани.
Но след всичко това е важно да фокусираме вниманието си върху първопричината, а това е една невероятна по обема си изложба „Пътят“ – юбилейна за Николай Майсторов, разположена в 4 зали на 2 етажа на Шипка 6, в сърцето на Съюза на българските художници… Живописен цикъл с повече от 50 платна и рисунки по Евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан. 
Произведенията на Майсторов са с типичната експресивна спонтанност, чиято цел е сякаш да сътвори един свят, лишен от надежда. В него няма изправени фигури, всичко като че ли е премазано от непреодолима тежест.
Преднамерените голи тела са с порив за съвкупление и лудост, подсилени от преобладаващо кръговите композиции. В рисунката „Грешницата, която повярва“, Спасителят е изобразен като демон, обсебващ женско тяло.
Според автора това е прочит и провокация към Четирите евангелия в търсене образа на Исус и Голгота. Николай Майсторов се обръща към демоните в себе си, а не към Бог. Светите образи и образа на Исус са пресъздадени с изразни средства и деформации, чрез които обикновено се изобразява злото. Това внушение е като че ли умишлено. А пътят на Майсторов всъщност, независимо от мащабите на някои от платната се оказва в духовна безпътица. Изложбата емоционално въздейства на зрителя по-скоро с безвъзвратно загубеното добро. По начина, по който тази мащабна експозиция е представена, проф. Майсторов сякаш неосъзнато дава път на демоничното. И ако за него това е творчески път, то за друг това е откровено богохулство. В този контекст Сатанизирането на Светите образи в произведенията на Майсторов, в крайна сметка могат да се разчетат като човеконенавистни.
Част от интервю на проф. Николай Майсторов в Стандарт през 2018 г. за готвената от него изложба:
Николай Майсторов
ЦИТАТ: „… Отдавна го мисля, проектирам го около две години. Това е моят прочит или моята провокация на Четирите евангелия. Христос ме провокира в две посоки. Първо като Бог, в който аз извеждам своята слабост, своя страх и чрез молитвата, чрез мисълта към него придобивам цената на възможност да живея…“
и още:
“…за мен Христос присъства и като човек. Това е вечният революционер. За мен понятието революция и революционер крият една метафора, изключителна, и винаги съм се възхищавал от тези хора, които определят, дали са били буквално прави или не, които определят своята позиция към някаква идея и умират за нея. Те възкръсват, за да се опитат да извадят хората от лъжата на своето изявление. Христос е такова нещо. Той възкръсна, за да ни извади от греха. Грехът. Това е една революция. Когато четем сюжета на четирите евангелия, виждаме човека, който се бори спрямо статута на една еврейска религия, спрямо ограниченията, спрямо отношението му към греха и той променя света. Самата институция, църквата, не преживява по този начин Христос, идеализира го и го вкарва в една омекотена линия. Но иначе той е човек. Изведа ли образа в неговата сюжетна линия, виждам един буквален борец за истината. А истината винаги е една в момента, когато се преживява. Той е търсил новата истина към индивида, към човека, към свободния човек. Човекът има правото да греши, но и да се пречисти. Имам предвид блудницата. В този смисъл тази вътрешна свобода на този вечен революционер за мене го родее с Бога. За мене същността на божествената истина е най-свободната истина. И в този смисъл един освободен човек тотално се родее с тази истина и затова той е син Божий и за мен много хора могат да бъдат синове на Бога. Това може да бъде една безкрайна верига от единици богове. Те са съпричастни на голямата същност, същевременно те са пратеници на тази същност, проводници на тази същност, те са синове на Бога. Тази втората линия за мен е много важна – да се захвана и да изведа този път на Христос като един вечен революционер. И в този смисъл бих извел като съпричастни богове един Левски, един Ботев, един Че Гевара. Аз правя този паралел. Може тези мои думи да не се харесат на някого, но ме запитахте и аз ви отговорих искрено…“
По всичко личи, че обсебената от библейските сказания личност на художника е дълбоко атеистична и това е в корените на неговото творческо безсилие да работи със свещеното писание. А да си представяш образа на Исус Христос като революционер, това е може би някакъв шеговит израз за добро комунистическо възпитание. Да можеш да поставиш в едно изречение Христос – синът Божий заедно с Че Гевара е брутално откровение за налудничаво невежество и духовна нищета.
Извън контекста на библейските фантазии на проф. Майсторов, живописта му има стойност със своята неповторима драматичност и тежест на въздействие. Тя създава визуална среда, в която зрителят е принуден да съпреживява, което е своеобразен успех в търсене на път, но към какво?
За да се създаде пълнокръвен образ на маестро Майсторов, препоръчваме да прочетете статията: За изложбата „Пътят“ или „Страстите Христови по Четирите евангелия“ на Николай Майсторов
ЦИТАТ: „Още с първите си платна в началото на 70-те години Николай Майсторов се разкри като художник, който търси опорни точки на предизвикателствата от живота в книгата на света – Библията, книгата, събрала в себе си извечните истини за човека и човешкото.“
Аксиния Джурова
Очевидно през целия си творчески път художникът Майсторов е бил в обятията на режима след 1944 г. Как и кой е можел да си позволи през 70-те години да използва Светото писание като инструмент за вдъхновение? Това поставя драматичния въпрос кой всъщност е Николай Майсторов?
Литографиите на Майсторов от 1982 г. са добра илюстрация защо творчеството му е било приемливо за комунистическия режим.
По това време създаденото от автора преминава през типичната за социалистическото изкуство класово-партийна пропаганда. В този период изкуството е с цел не да вдъхновява хората, а да манипулира. През 80-те години се появява тенденция за многообразие в българското социалистическо изкуство, характерно с деформация на образа и гротеска в живописта. Някои изследователи днес наричат този период „доктрина за многообразието“. Властта създава рамка, в която художникът експериментира със свободата си, изразена чрез формата. Той започва да се чувства значим и съпоставя произведенията си със световните, но без да докосва съществено социалната тематика в критичен план или да поставя под съмнение политическия строй на режима. Художникът от 80-те е поощряван да адаптира позволените модернистични търсения към идеологията на властта. Така Николай Майсторов намира добра почва в експлоатацията на библейски сюжети още тогава.
В литографиите му например образът на Исус е въплътен в мрачен клоун, безсилен да нахрани света. Антихристиянските внушения са възприети като допустим творчески порив, който не напуска Майсторов и до последната му юбилейна изложба „ПЪТЯТ“. Времето обаче на самосъхранение чрез приятелско обкръжение остава в миналото. Все повече изкуството ще трябва да поражда истински конфликти и дебати, за да може пълноценно да съществува.
В допълнение докторът по изкуствознание Аксиния Джурова, изследовател на художника Майсторов и дъщеря на ген. Добри Джуров – висш партиен функционер на БКП е била сътрудник на специалните разузнавателни служби:
С Решение № 230 от 16 юни 2011 г. Комисията по досиетата установява и обявява, че от 7 юли 1973 г. Джурова е сътрудничила на Разузнавателното управление на ГЩ на БНА (РУМНО).
Николай Майсторов – антисистемен класик?
През април 2021 г. в галерия „Средец“ е открита изложба с наименование „Антисистемната нормалност“, представяща художници в изолация през 70-те и 80-те години на XX век. Ето някои от представените автори: Славка Денева – неуспяла да завърши художествената академия, дипломната й работа е отхвърлена, заради противоречие с принципите на социализма. Генко Генков – животът на художника преминава в системен сблъсък с комунистическия режим. Въпреки, че е затварян в лагера Белене и лудница, той остава непречупен до края на твореския си път. Николай Николов – Зиков – в края на 70-те години Зиков скандализира с цикъл картини, противоречащи на каноните на социалистическия реализъм. Принуден е да се откаже от живописта за десетилетия. Тоталитарната власт отхвърля работите му, повлияни от сюрреализма и обявява някои от тях за фашистки. Между тези автори като антисистемен класик е включен и Николай Майсторов. Присъствието му е мотивирано с факта, че е илюстрирал самиздателското списание – алманах за експериментална поезия „Мост“ през 1989 г. Истината обаче е различна. Илюстрираният от Майсторов трети брой на списанието, за което се твърди, че е издадено през 1989 г., всъщност е издадено една година след промените – в края на 1990 г. и е отпечатано в базата на Народната библиотека Св. Св. Кирил и Методий с цена 2 лв. (Може да се изтегли оттук) Преди падането на режима, печатът и разпространението на списание „Мост“ са апокрифни. Макар илюстрациите на Майсторов да са прекрасни, то в никакъв случай не може да се каже, че това е основание да бъде считан за антисистемен автор, репресиран или в изолация. Малцина са тези, които противопоставят творчеството и свободното си мислене срещу режима. След завършване на художествената академия през 1969 г., „антисистемният“ Николай Майсторов печели конкурси и е преподавател в учебни заведения, включително в университета по архитектура. По онова време това е можело да се случи, само ако си считан за благонадежден. Дори през 80-те години, Майсторов е избран да бъде един от петимата българи, представлявали социалистическа България в културната олимпиада в Сеул.
„Бригадирски ритъм“ е чудесен пример за „антисистемното“ творчество на Майсторов през 70-те години на ХХ век.
Докато Николай Майсторов по време на социализма свободно излага своите произведения у нас и в чужбина (Холандия, Полша, Германия, Франция, Южна Корея и т.н.), други негови колеги са били интернирани, затваряни и забранявани. Нещо повече, през 1984 г. той получава награда на „Критиката” за живопис към СБХ. Впрочем, наградите които той получава през социалистическото си битие на художник са десетки. В обкръжението е на Аксиния Джурова, Светлин Русев, Иван Гранитски и др.
Присъствието му в емблематичната изложба в галерия „Средец“ като антисистемен класик е нелогично и абсурдно, но за съжаление е успешен опит за изграждане на представа, различна от историческата действителност. Събитието е отразено в повече от 50 медии…
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ХУДОЖНИЦИ, улица „Шипка“ 6
„ПЪТЯТ“ (Живописен цикъл)
Николай Майсторов
11.10.2023 – 16.11.2023
ГРУПА НОВА СОФИЯ
Вашият коментар